вакуумните торби на нашия живот


Те са най-разнообразни по размери и цвят. Това, което ги свързва са две ленти гладка повърхност откъм отвора и издадено полиетиленово чучурче откъм дъното. За тези, които чуват за тях за първи път пояснявам: идеята е в торбата да поместиш сгънати дрехи, завивки или възглавници, да прилепиш един за друг гладките участъци откъм отвора и да изсмучеш с прахосмукачка въздуха от торбата през чучурчето, което връзваш на възел. Така, с това умно средство запращаш по недосегаемите рафтове иначе удобните и любими сезонни дрехи, предпазваш ги от досадни молци или други аеробни твари, пестиш от и без това оскъдното място в претрупания ти гардероб.. По-рано през тази година, докато затварях в една такава торба зимните си дрехи, не предполагах че толкова скоро ще се наложи да я отворя отново.
Но се наложи. Днес. Замислих се какво би станало, ако можехме с лекота да вакуумираме непотребни вече (или неприятни, или болезнено приятни) емоции, чувства, спомени.. Да ги сгънем, да изсмучем въздуха им и поместим в най-непосещаваните кътчета на мозъка си. После да продължим да трупаме нови, докато един ден не преценим, че и те са за запращане в нищото. А може би много от нас инстинктивно го правят като начин за емоционално самосъхранение или просто от егоизъм?
Ще се наложи ли да ги извадим отново и да се огледаме в тях. Май зависи от нас самите... Вадейки един по един любимите си някога пуловери, се питах толкова ли овехтели и измачкани ще изглеждат изоставените ни емоции ако решим да ги разопаковаме днес? Същите ли щяха да бъдат или щяха да носят белезите на времето в заточение? Нямаше ли да отмъстят за отхвърлянето им с болезнени гънки и познат до болка мирис или просто и скромно да влязат в употреба през новия сезон?
Натъпках летните си дрехи в няколко от полезните торби, издърпах въздуха на преживяното с тях през найлоновото чучурче и си пожелах да ги отворя на прага на следващото лято с повече оптимизъм и по-малко размишления.